Ако перифразираме култовата фраза на Александър Йорданов, от лоши по-лоши дни за българската демокрация се занизаха напоследък. Миналият четвъртък Бойко Борисов бе избран за председател на парламентарната комисия по външна политика и поувехналата родна дюнер-дипломация отметна нов исторически свой триумф. Двамата ексминистри на външните работи от ГЕРБ Даниел Митов и Екатерина Захариева, членове на същата структура, бяха пометени от могъщата конкуренция. След избора за по-кратко комисията може да се нарича вече “кънгрейчюлейшънс”. Любопитно е сега какъв график за евровизити ще си изготви председателят ѝ – за да се среща с разните Манфред Веберовци, да се отчита и да поема нови задачки и да им доказва как продължава да държи властта в ръцете си, задушавайки всички “злодейски” атаки за някакви там пачки, кюлчета и барселонски къщи. Съмнява ли се някой каква точно е целта на този напълно шеговит избор? Той просто е следващият параграф от плана за спасяването на редник Борисов, който засега се изпълнява перфектно с гореща демократична и евроатлантическа подкрепа.
В същия този злочест четвъртък президентът Радев съвсем по възрожденски обяви за безродници всички, които смятат за парвенюшка изява на разклатеното ни национално самочувствие издигнатия на Рожен 100-метров пилон с трибагреника отгоре – начинание за 1 млн. лева под неговата егида. А ден по-късно пак там, на Рожен, изрече колосалната, та чак налудна нелепост, че Украйна настоявала да води тази война. Румен Радев все още дължи отговор на своите избиратели от различни политически разцветки защо ги подведе, че е техен съюзник в битката срещу мутрите и мутризацията на държавата и от началото на втория си мандат стана най-големия мълчаливец по темата. След шокиращото му твърдение за запленената от войната Украйна директно трябва да отговаря на въпроса: смята ли г-н Президентът, че България следва да остане член на ЕС и НАТО или ще инициира с “Възраждане” референдум за излизането ни от двата съюза? Защото едно е да обичаш Русия, да не долюбваш Украйна, да не харесваш Зеленски, да считаш, че Щатите преследват свои интереси в европейската братоубийствена битка и това да прави по-нюансирано отношението ти към войната. Но да твърдиш, че именно Украйна упорства да воюва, очевидно нехаейки за стотиците хиляди, включително цивилни, жертви, за разнебитените милиони животи, за разрушенията и цялата съсипия по земята ѝ, че едва ли не трябва да приеме агресията и доброволно да сложи оръжие пред нашественика, е самоубийствен слалом между полюсите на цинизма и глупостта. И повече от опасен прецедент в държава-членка на ЕС, доколкото скандалните думи принадлежат на една от най-овластените в нея фигури.
Завихрилата се след изричането им обществена буря принуди прессекретариата на Радев да тръгне да обяснява как всъщност не сме го разбрали и какво точно е искал да каже. Ами да го е казал! Защото сега разбрахме, че щом Украйна настоява да води войната, то значи, че Русия и Путин искат да я спрат. Но какво? Не искат и не знаят как. Ако нашият президент разполага с такава информация и има уважително отношение към Кремъл, вместо да наставлява Зеленски да залагал повече на дипломацията, да се нагърби сам с тази мисия и да убеди руския си колега да прекрати огъня. Цял свят ще му е благодарен! И без друго са видими страданията му, че със старта на редовното правителство рязко бе ограничена външнополитическата му активност. Напомни му го и днес премиерът Денков от Брюксел. Впрочем, може да се гадае за причините, довели до странните и регресивни обрати в поведението на Радев – дали нараненото его заради елиминирането му от престижните еврофоруми и срещи, дали простиращите се отвъд мандата му политически амбиции и желанието да консолидира около себе си в нов политически субект цялата лява България, дали нещо друго – например, скрити зависимости, които безотказно го заставят в един случай да замълчи, в друг – да хвърля провокативни реплики. Каквито и да са причините, обаче, образът на екрана е разколебан и изваден от равновесие президент, което е критично и за самия него, и за България състояние.
Понеже започнах със струпалите се напоследък лоши дни за родната демокрация, се двоумя дали към миналия четвъртък и петък да добавя и съботата след тях, когато се появи нова дясна кандидатура за столичен кмет – на дългогодишния общински съветник и съучредител на ДСБ Вили Лилков – нещо като контрапункт на номинирания от ПП/ДБ, в чийто състав е ДСБ, Васил Терзиев, около когото се вдигна голяма шумотевица заради изявеното му ДС-родословие. Ще се разцепи ли синя София на местния вот наесен, наднича ли ГЕРБ зад изненадващата кандидатура и има ли скрити залози в разгарящата се все повече изборна игра? Отговорите на тези въпроси ще определят и знака на въпросния демократичен ден.