“От никъде взорът надежда не види”
Стихът е на Иван Вазов в прослава на един от най-знаменателните поводи за национална гордост на нас, българите – Шипка. Като съдържание обаче може да го приложите и към нашето време, в което със сигурност няма нищо героично. Но пък безнадеждност – без съмнение. Липса на перспектива, мъчително отсъствие за бъдеще ни душат безкомпромисно.
Кой за какво се бори в настоящата ситуация?
Едновластният господар на властта от доста време насам Румен Радев има нужда от време. Време, за да зачене и да се конструира новият му проект, с който да си гарантира допълнителни лостове в управлението и откъм парламентарна посока. Сегашният му полулегален представител Стефан Янев и неговият “Български възход” просто нямат потенциал. Скука, празнословие, не може да привлече никой извън гарантирания по други механизми вот. Очевидно ще се отдаде на по-нататъшно изследване на наследството на бившия американски президент Кенеди и принципите на движение на природния газ по тръбата. Като най-вероятен следващ носител на президентската любов се откроява Атанас Пеканов. Много вероятно говорим за лидер на политическа сила в следващ парламент. Млад, образован, натрупа опит в управлението, изглежда по-сговорчив от двигателите на “Продължаваме промяната”.
ГЕРБ и Бойко Борисов изпитват известни притеснения, но могат да са спокойно за своето бъдеще. В бъдещ момент дори тактически могат да пожертват Гешев. За да бъде заменен от друг, който ще им гарантира, че няма да посегне на схемите им. Който крал крал. Заграбеното не си го даваме. Като логика повтаря предложението на Путин за мирни преговори с Украйна – да седнем да се разберем, ама каквото съм гепил, си остава за мен. Борисов лансира Христо Иванов за премиер, защото вече веднъж го е пробвал и му е ясно, че по отношение на съдебната реформа и реформирането на държавното управление възможностите на Иванов са доста хилави. Борисов дори заговори за нов обществен договор. Почти със същия пламък в очите, в които се готвеше да предложи нова Конституция. Звучи обещаващо, звучи реформаторски, но е като налягането на руски газ по спукана тръба – нищо работа. Новият обществен договор, който се привижда на Борисов, е поредната илюстрация на тоталната му неграмотност. Обществен договор между партия не може да има. Между партиите може да има споразумения, които в български условия означават по дефиниции сделки с параметри, които не е удобно да се изкарват пред обществото. Демек, споразумения за разпределяне. Нито Томас Хобс, нито Джон Лок, нито Жан-Жак Русо са имали това като представа за обществен договор. Обществен договор може да има между гражданите и политическата класа, а не между партийните лидери.
Това и още повече от вторник до петък в 19.00 часа! Не пропускайте КОМЕНТАРЪТ в ефира на ТV1, YouTube TV1 България, Facebook TV1 България – https://www.facebook.com/tv1bulgaria, както и на официалния ни уебсайт: https://tv1.bg
