Здравейте с “Коментарът” по ТВ1. Аз съм Марио Гаврилов. Абе, гледайте ме в очите като ви говоря. Гледайте ме в очите и ръката долу. Още една дума и ще ви разкатая. Диагнозата на нашето общество, уважаеми зрители, събрана в трийсетина секунди. От Перник, градът, натоварен с особена и непомръкваща слава. Сбит разказ за резултатите от развитието ни последните десетилетия, цветна снимка на манталитета ни понастоящем, лаконично предсказание за нашето бъдеще. Това е било, това е и това ще бъде. Деца, които са попили определени междуличностни отношения като пример и ще предадат този пример на своите деца. Деца, които рефлекторно са усвоили, че агресията и насилието са моделът, пътят към успеха. Днес в Перник, утре и в други градове. Днес с дете, което не може да се защити, утре, с възрастен, който не може да се защити. Въпросът е да всееш страх. За да постигнеш това, което желаеш. Да мачкаш и нападаш по-слаби от теб и беззащитни, докато не попаднеш на някой, който е по-силен от теб и минеш от страната на жертвата. Обърнете внимание на този клип. Дори да става въпрос за театър и предварителна постановка се промотира насилие и унижение. Имаме дете на педагог, друго дете, което видимо се забавлява и изживява неподправен интерес към случващото, имаме оператор, който да заснеме случката. Що за ценности, какъв модел на поведение от това, че изпитваш истинската гордост. Така се става тренди, готин, ти си куул, понеже налагаш собствените си правила и затваряш устата на себеподобен, който не може да се защити. Много напомня случката с Чеченеца и Емили Тротинетката, където дори нямаше физическо насилие, а употреба на човешко същество за извратено забавление. В Перник по традиция забавление и насилие живеят във взаимноизгодна симбиоза. Все пак това е градът, в който една прокурорска благоверна съпруга стигна до болница, след което се оказа, по нейните собствени думи, че нищо особено не се е случило. И няма защо да се чудим и маем как синът на този прокурор и неговата съпруга вилнее като истинска Годзила по пернишките улици и пердаши безстрашно, всеки който се е озовал пред погледа му. Замисляме ли се за този кръговрат, когато пошляпваме или мачкаме психически собствените си деца, защото в българската възпитателна традиция е свещено правило, че малко бой никак не вреди. И какви вреди им нанасяме, когато получават нагледни уроци по насилие. Замисляме ли се, когато посягаме на жена или по-слаб човек, че насилието поражда огорчение, огорчението, желание за мъст и оттам пак се стига до насилие. Явно, че не се замисляме. И няма какво толкова да му мислим. Голямата опасност, черната прокоба, надвиснала над живота ни е Истанбулската конвенция, ако не сте разбрали. Даже национално-отговорни референдуми ще ни правят, за да елиминираме тази надвиснала угроза. Няма Истанбулска конвенция, няма проблем. Никой не може да ни каже, че нямаме право да не си пошляпваме децата и че нямаме изконно право да поставим жената на място, ако не си изпълнява задълженията. Това сме ние! Нашите деца са огледало на нас самите, защото носят нашето ДНК и придобиват разбиране за живота и манталитет, с които волно или неволно сме напълнили душите и сърцата им. И в един момент абсурдното става нормално, а цивилизованото повод за присмех. Как да оцелее дете в подобна среда на насилие и агресия? Мнозина от вас коментираха днес видяното в клипа по шаблона – аз, ако я хвана тая, дето бие детето, ще я разнищя, такива шамари ще яде. Не, уважаеми, вероятно това ще подхрани личното ви самоуважение, но насилието, никога, никъде, по никакъв начин, не решава проблеми. То само ги покрива или отлага временно. Единственият бавен, мъчителен, болезнен начин да променим нещата, да се променим и подобни модели на поведение, като в клипа, е да не си траем. Но понеже няма как да си изтрием с някакъв вълшебен парцал от мисленето разбирането, че преклонената глава сабя не я сече, така ще си я караме. Докато някой развилнял се със скъпа западна кола нашенец с мислене на недостижим бог не ни докопа на пътя и да ни изпраска отзад. Както фатално се случи с Ферарио Спасов. Ние сме народ, който съчетава по неповторим начин дълбоко залегналата ни в мисленето агресия, когато срещу има някой слаб или нещо лесно за преодоляване и овчедушното-добитъчно примирение, когато се окажем лице в лице с някой по-силен или по-властен или пък нещо, което е трудно за преодоляване. Не искам да ви плаша, но днес оповестиха прогноза на националната статистика. Съгласно реалистичени сценария ще намаляваме, яко ще намаляваме. След 50 години населението на България ще отиде под 5 милиона души. При над 6 милиона сега. Не мога да преценя дали е тъжно или радостно това предположение. Особено след клипа от началото.
Тези дни обаче имаме повод за голяма радост – имаме си нов кмет. Васил Терзиев встъпи в длъжност и започва нова ера. Скоро, много скоро ще имаме преуспяващ и богат град, с искрящи навсякъде фонтани, с дълги пешеходни алеи, на които благодарните софиянци по различни начини ще засвидетелстват своята признателност към рицарите на пешеходните удоволствия от Спаси София. Същите, които се държат с местното население в центъра на София като корабоплаватели от средните векове, които донасят цивилизацията на дивашките аборигени. Понеже кметът заяви в предизборната борка, че мечтае аз пешеходен път от Централна гара та чак до НДК, аз даже смятам, че в следващ мандат заедно с Борис Бонев могат да опнат нещо още по-амбициозно – пешеходна алея от София до Пловдив. Така де, както не ни трябват автомобили в София, що да ги караме и извън София, може да си пердашим пешком до Пловдив. Но, да не се отплеснем, да видим този исторически момент – старият кмет заема мястото на стария.
Колко умилително, като епизод от розов любовен сериал. И дума нямаше за смяна на модела, за умопомрачителните нескопосани ремонти. А уж беше друго. И изведнъж разбираме какви яки професионалисти се потели в Столична община. Определяните до вчера като герберски калинки мигом се превърнаха в добри професионалисти. А пък Борис Бонев който се кълнеше, че сглобка в София няма да има, невъзможно, днес допусна, че може да се ашладисат с БСП. За благото на града. Няма нищо укорително да се правят коалиции. Почтеното обаче е да правиш коалиции и да се ангажираш с довчерашни врагове, ако оферираш ясно пред не-многото софиянци, гласували за теб, каква е цената. Защото следващият път ще бъдат още по-малко. Аз лично не виждам за гражданите особена полза, ако нови ездачи обуздаят магарето на корупцията и го яхат за собствен интерес. Дали е герберска, мерберска или каквато и да е друга корупцията е кофти работа за софиянци. А пък и за когото и да е. Да видим какво ще сторят новия кмет и новата най-нова и най-прогресивна група в историята и най-голяма група общински съветници. Забелязахте ли колко най- им навързах на новите управляващи столицата. Да не се сърдят, да сме си добре с тях.
И още една огромна радост, осигурена ни от Българският футболен съюз и неговият божествен председател Борислав Михайлов. Родният футбол стана известен и популярен. По-популярен не е бил от 1994-а, когато смаяхме света на световното в САЩ. Отново сме в световните новини. Мач на национален отбор без публика, да не би някой да каже нещо накриво за футболния съюз и неговия председател. После ги залашкахме маджарите от София в Пловдив, от Пловдив в Кърджали, Разград се спомена като вариант, па после пак София. Луди ги направихме. Хак да им е, като държат да са наследници на Атила и неговите легендарни конници. Да препускат из България, тъгъдък, тъгъдък. Славният ни някога като вратар и още по-прославил се като администратор Боби Михайлов и неговият футболен съюз са дребна илюстрация на днешна България. Като гепиш нещо, няма пускане. Извинявам се на тези от вас, които са по масите, но дори, когато ползват собствените си гащи за тоалетна, подобни хора нямат мърдане. Вечни са. Както е вечен и гьонсуратлъкът.