В началото на демокрацията, докато се структурираха новите схеми на крадене в условията на свободна пазарна икономика, докато ни баламосваха със светлото бъдеще по тротоарите на София и други български градове се вихреше масова хазартна игра – тука има, тука нема. Самосъздалите се улични букмейкъри ни показваха едно малко топче, което се криеше под една от трите възможни малки кофички. Изглеждаше лесно и просто, фасулска работа да бъдеш концентриран, да следиш къде е топчето и да го посочиш. Само изглеждаше. Защото мераклиите за лесни печалби не знаеха триковете, с които ловкостта побеждаваше алчността. И доста, изкарани с почтен труд пари, потънаха в тази уж забавна игра на вероятностите. Така ни мамят и с доста неща, които ни се струват очевидни и ясни, а всъщност се оказва, че са тука има, тука нема. Уж всичко се случва пред очите ти, а пък няма как да проумееш магическата тайна на мистериозната врътка. Да вземем кървавия удар върху болницата в Газа. Няма нормално човешко сърце, което да не се изпълни със скръб и гняв при новината за погинали 500 или хиляди в зависимост от различните източници, невинни граждани. При това е намесен и религиозен елемент – параклис. Новината мълниеносно е разпространена от достоверни медии от световен калибър. Най-авторитетните телевизии ни смразиха с ужаса от стотиците жертви. Заличени от израелско оръжие. Впоследствие обаче се оказва, че май не е точно така, че е възможно инцидентът да е предизвикан от палестинска, а не от израелска ракета, че броят на жертвите е абсурдно преувеличен. Но ужасът е разпръснат, възмущението е естествено, довчерашните зверове от Хамас започват да събуждат някаква атавистична симпатия. От агресори се препозиционират като жертви. Сетих се за текста на една песен на Емил Димитров. Бъдете благодарни, че няма аз да пея.
Май не е точно така, по-скоро става въпрос за литературно преувеличение, а много често истината я дойде, я не, ама дори и да дойде е прекалено късно. Тази случка, независимо чии твърдения ще кредитираме – на израелската ила на палестинската страна изигра своята роля. От жертви с легитимно право да се защитават израелците се превърнаха в общественото мнение в безчовечни убийци.Пак повтарям – независимо дали е вярно или не, че те са изтрепали хората край болницата. Поводи за съмнения бол – няма кратер, болницата си стои прекалено недокосната като за ударена от ракета, на паркинга се вижда, че е имало пожар, следите от който по-скоро говорят за разлято гориво, но възмущението вече е посято като естествена реакция срещу безсмислената смърт. Така или иначе, както в Русия, така и за Хамас човешкият живот, както на чужди, така и на свои е с нулева стойност. Важното е да се всява страх и ужас.
Подобен подход е овладял и българският държавен глава, президентът Румен Радев. Всяване на страх и ужас. То не бяха заклинания как ще ни вкарат във войната, то не беше показна загриженост за сигурност. Говорителят на неговото служебно правителство Антон Кутев ни смрази, че ще измират хора от студ поради липсата на руски газ. Никой не умря заради руския газ, само рушветите понамаляха. Верноподани на Радев барабанчици пък ни спряха кръвообращение как без руски газ загива индустрията и как Газпром ще ни съдере от глоби, щото не се навихме да плащаме в рубли. С горивата по-скоро го закъсаха в самата Русия, след като по едно време забраниха да се изнасят горивата в чужбина. Защото липсваха, нямаше за самия руски пазар. И сега гордият натовски генерал Радев хем плаши, че ще фалира българският газов посредник, хем в мислите и думите му има нестихваща, искрена болка за европейските и натовските идеали. Усетете болката му.
Пу, безсрамници, да развалят хубавия двународен празник с някакъв акциз, дето ще облагаме руския газ за Унгария и Сърбия, та Орбан да обеднее. И не само обявения от парламента празник – отишъл братския унгарския премиер на срещата в Китай да си похортува с Путин, а пък ние го жулим, още преди да се е прибрал. Разбира се, нормално и премиерът на Унгария да не е много солидарен с европейските ценности и да се вре в компанията на европейските врагове, но пък ние сме длъжни да сме солидарни с него. Желязна логика, какъв патриот е Радев. Последователен защитник на пролетарския интернационализъм. Не е много обигран артист, ама поне се опитва да бие по популизъм и най-добрият на тази сцена – Бойко Борисов. Като отворихме дума за него, пък гледайте сега какво става с него, какви хубави неща му се случват на този мил човек. Тука има, имаше разследване за Барселонагейт, тука нема, вече нема, и никога повече нема да има. И така вече берем плодовете на съдебната реформа, заради която Продължаваме промяната и Демократична България си плюха на сурата и се гмурнаха в некоалицията. За да разграждат модела Борисов-Пеевски, да ни гарантират евроатлантическото бъдеще. Благодарим! А, ма то пък и Пеевски се изявява като ментор на властта, даже стана шеф на ДПС депутатите. Голямо разграждане на модел, трева няма да поникне повече на тоя терен, няма да могат да си разиграват повече топката на този стадион Борисов и Пеевски. Странно, че иначе хиперактивните лидери в ПП-ДБ коалицията си затраяха за прекратения казус. Сал атомният ледоразбивач на модела Борисов, генерал Атанас Атанасов, събра кураж да отрони, че, да, делото наистина е прекратено, но някога, в бъдеше, на някоя друга планета, в някоя друга мъглявина биха могли да възстановяват разследването. Евентуално, може би, теоритично, да допуснем. А всъщност вероятността Бойко Борисов да носи реална съдебна отговорност е по-малка от вероятността България да стане световен шампион по футбол. И там положението е -тука има, тука нема. Тамън постигнахме историческо постижение срещу Гибралтар и не можахме да му се порадваме дълго. Който не е играл с нас, той не ни е бил. Без Гибралтар. В моменти на ирония употребяваме израза – всички в България разбират от футбол. Сега, например аз, нямам никакви претенции да разбирам от футбол. Признавам си. Проблемът е, че тези дето имат претенции много-много да го разбират тоя футбол и те явно не са особени експерти. Щото нямам спомен за победа срещу професионалисти от няколко футболни-исторически епохи. Да биеш отбор като Гибралтар съставен от бачкатори, за които най-големият проблем е как да изкрънкат отпуска, за да играят мач, очевидно ни е таванът. И сега, понеже аз от футбол не разбирам, не е редно да спекулирам добър или слаб треньор е Кръстаич и колко треньори или футболисти следва да сменим, за да живнем леко. Ама тия дето ще го сменят Кръстаич дума не издумват за системата, за плащанията детето ти да играе от най-ранна възраст, за корупцията, за липсата на елементарна логика в пътеката към успеха по български.
Тука има, тука нема!
Айде пък вие да имате една симпатична вечер.