Вчера предмет на интензивни коментари стана кратко интервю на акад. Николай Денков пред “Скай нюз” на форума на НАТО във Вилнюз. В него след безплодни усилия да се измъкне от коментар за решението на САЩ да предостави клетъчни боеприпаси на Украйна (вкл. с репликата, че това не е негова тема) и след настояването на журналиста, че въпросът не е само военен, а и политически, нашият министър-председател в крайна сметка заявява, че, доколкото е чувал, руснаците вече са използвали такъв вид боеприпаси, затова е нормално да се очаква и Украйна да го направи и че когато има пълномащабна война, договорите са важни, но по-важен е успехът на бойното поле.
Договорът, който има предвид акад. Денков, всъщност е конвенцията срещу клетъчните боеприпаси, приета от международната конференция в Дъблин през 2008-ма година и ратифицирана от 120 държави, в това число България, но не и от САЩ, Русия, Украйна, както и от ред държави, притежаващи големи запаси от подобен тип муниции. Клетъчните боеприпаси са особено опасно оръжие за масово поразяване, чиято употреба в населени места води до тежки жертви сред цивилното население – гласи популярното описание на въпросните експлозиви. Смята се, че в различни части на света има неизбухнали 440 милиона клетъчни боеприпаси, които застрашават живота на също толкова на брой хора. Затова и решението на Байдън бе посрещнато нееднозначно в средите на НАТО, а британският премиер Риши Сунак категорично се разграничи от него, което, впрочем, репортерът припомня в интервюто с Денков.
Вместо да се възползва от това и да настоява за по-внимателно премисляне на такава стъпка, премиерът ни изстрелва цитирания отговор, който издава обезсърчаваща политическа непохватност, плахост, неубедителност и страх, може би, за да не го сметнат за „миролюбец” и скрит путинофил. Но тъкмо тази плашливост и отказ от самостоятелна и логична позиция в този случай, дават обилна храна на националистическите крясъци, че сме колония, територия и не можем да мигнем без разрешение от посолството.
На другия полюс като съдържание, но на същия като форма, при това в много по-драстични мащаби, беше поведението на на президента Радев при срещата му с Володимир Зеленски миналата седмица в София. То беше скандално неадекватно и заслужено отнесе порой унищожителни критики, давайки от обилни по-обилни основания за етикетите”резидент”, ”путинист”, ”кремълски глашатай”. Като се абстрахираме от тежкия конфликт помежду им, като че ли Корнелия Нинова най-точно описа по бТВ конфуза на Радев: “За пръв път го виждам в такава позиция. Беше различен, неизлъчващ достойнството и достолепието, което по принцип излъчва и за пръв път го виждам притеснен да чете в листчета. Той има феноменална памет. Работила съм с него в първата кампания. Писала съм му изказванията. Той вижда един текст и го пресъздава със запетайките”.
Според соцлидерката причината е желанието на Радев да бъде едновременно и ястреб на войната, и гълъб на мира, според аудиторията, на която говори, но в случая аудиториите са се събрали и от това са произтекли затрудненията му. И това сигурно! Но може би истинското обяснение се съдържа в откровението ѝ за писаните текстове и феноменалната памет да се пресъздават със запетайките. Без съмнение такова качество е много полезно за един политик, но съвсем недостатъчно, ако залага само на него, за да гради кариера, да трупа популярност и най-вече, за да стане ценен и от чужди, и от свои държавник. Да, високопоставените политици са обградени от отряди съветници, ПР-и и консултанти, които имат задачата да ги подготвят по всякакви теми и за всякакви изненади, но ако нямат базовата способност за автономно мислене и бърза реактивност; ако им липсва оная задължителна ерудиция, широка култура и вътрешна разкрепостеност, които спасяват в критични моменти; ако не са визионери и мислители в природата си, рано или късно се озовават в положение, в което изглеждат като абсолютно несъстоятелни управленци. В този смисъл и президентът в една много ключова и отговорна ситуация; и премиерът в злополучното му интервю вчера, показаха, че, както се казва, много са надхвърлили тавана на своята компетентност в политиката и за хай-постовете, които заемат, военното дело и физикохимията не осигуряват достатъчно инструменти за хай-постижения.
Не съм от крайните апологети на Зеленски. Повече от ясно е, че, бидейки актьор, той продължава да играе роля, включително със зелените тениски и камуфлажните панталони, с които ходи навсякъде. Но я играе премислено и талантливо. И изпраща ясни послания! Видя се, че е напрегнат, трескав, припрян в известен смисъл, като човек под огромна преса, но и в разговора с нашия Радев, и при последвалата визита при Ердоган, и при гневното му избухване срещу НАТО преди форума във Вилнюс, той остави впечатлението на човек, който се бори като тигър, със зъби и нокти за страната си и за хората ѝ. А това някак не се вписва в клишето „марионетка на Запада”, както предпочитат да го характеризират в нашенските русофилски среди. И това е, което отчаяно липсва на нашенските пишман-политици и държавници. Те сякаш винаги с някого или нещо се съобразяват, а според народното убеждение – най-вече със собствената си жажда за власт и съпътстващите властта дивиденти. Така сме се докарали до положението на един мрънкащ народ с мрънкащи политици. И за цвят – предаващи си щафетата гласовити националисти, които създават проблеми, но не дават решения. Когато се смяташ за малък, незначителен и обект на собствената си съдба и все са ти виновни другите, няма как и другите да не те възприемат така. Ще напуснем ли някога глобалната провинция!?!