Колкото и да се опитваме да си отидем от Държавна сигурност, тя не си отива от нас. Ето, цели 33 години след краха на тоталитаризма у нас, въпросната полумитична организация шокиращо се подаде и ни намигна зад образа на млад преуспял предприемач, предложен за кмет на София. При това не от БСП или ГЕРБ, които се отнасяха доста снизходително назад във времето към ДС-кадрите, а от партиите, смятани за двигатели на демократичното ни развитие и представляващи така нар. ”демократична общност”.
Самият кандидат-кмет би трябвало да бъде символ на една модерна и променяща се България и своеобразно отрицание на нейното тоталитарно минало. И той изглежда тъкмо така, но се оказа, че родословието му е не просто символ, а направо концентрирана извадка на това минало. Парадоксът, противоречието, обаче, са само привидни. Всъщност, ситуацията е повече от естествена и с нея кръгът се затваря. Защото смело и без преувеличение може да се каже, че Държавна сигурност “по Симеон Радев” е нещо като ”строителка на съвременна България”.
Понеже тогава, преди 33 години, хората от нейните структури имаха пълен монопол върху информацията за състоянието на държавата и маршрутите на парите в нея. И задействаха мащабната операция по разпарчетосването на националното богатство и прехвърлянето му в правилните ръце. Докато редовите граждани, от една страна, се радваха на победилата демокрация; от друга – губеха с бясна скорост спестяванията си и се чудеха как да се вградят в новата действителност. Така че, възползвайки се в началото от динамиката и бъркотията на процесите, а после от въведените демократични правила и права, най-предприемчивите и най-безскрупулните труженици на Държавна сигурност започнаха да наливат основите на българския капитализъм и да се назначават за негови представители.
Тия дни Даниела Горчева, журналист и издател, припомни думите на покойния Александър Божков, министър на промишлеността в кабинета Костов: ”Няма нито един бизнесмен от тия едрите, дето се гърмят по улиците, да не е свързан с Държавна сигурност. Няма!
Но не само бизнесът – и политиката, и институциите, и съдебната система, и медиите, каквито ги имаме днес, дължим в огромна степен на Държавна сигурност. Освен че пусна всякакви политтехнолози и политброкери да вършеят в едва-що формиращата се политическа система и да бабуват на какви ли не проекти и проектчета, тя наложи ключовото си изобретение – фигурата на зависимия политик. Това беше механизмът за извършването на оная драматична антиселекция, особено в родния парламентаризъм, която беше необходимо условие за политическото и законодателното обслужване на големия грабеж, както и за гарантирането на съдебната безнаказаност на грабителите.
След 2007-ма освен към домашния бюджет, техните апетити се насочиха стръвно и към европарите. Междувременно сценаристите с пагони иззад завесата не спираха да ни радват с Борисовци и Пеевски, с Гешевци и Сарафовци, инсталирани на най-важните позиции в държавата. Това, разбира се, не се харесваше на повечето българи и те започнаха да се изнасят на тумби зад граница. Останалите или трябваше да се включат в някоя схема, за да се облажат с трохи от големите пари, или да се борят за оцеляване, ругаейки кога на ум, кога на висок глас със съответните последствия, естествено.
Разбира се, в хода на годините и ДС поколенията започнаха да се сменят – да отпадат един по един сивите кардинали на прехода и да ги заместват техните наследници. И, да, децата и внуците не могат да отговарят за делата на предците си. Но има една книга: „ДС – предимство по наследство” на историка Момчил Методиев и журналистката Мария Дерменджиева. Заглавието ѝ дава ключа към обяснението защо предизвика такива турбуленции в демократичните среди появата на ”наследник с предимство” като техен именно кандидат за кмет на София. Той и колегите му твърдят, че суперуспешният им модерен бизнес е тръгнал от нищото, от ничия земя. Журналистите от агенция БГНЕС, обаче, попаднаха на интересна следа – тъй като действително младежите тогава нямали никакви ресурси, за да осъществят дръзките си идеи, им помогнала в началото фирма… за търговия с военна техника, чийто собственик бил баща на един от основателите на тяхната прочула се впоследствие компания ”Телерик”. А като се проследи бизнес- биографията на споменатата фирма за военна техника, там изплуват имената на поне трима мастити офицери от Държавна сигурност. Та подлежи на известен спор колко чист и непорочен е предприемаческият старт на младия и симпатичен кандидат-кмет.
Каквито и хора и партии да ни управляваха в годините след 1989-та, така и не се намери политическа воля, за да се приеме и приложи универсален закон за лустрацията. Така вездесъщата Държавна сигурност се вгради изцяло в конструкцията на новата, уж демократична българска държава. Затова не е чудно, че сега наследниците ѝ отново са на гребена на вълната, устремени към други отговорни роли и позиции. Пострадалите от мракобесието и репресиите на комунистическите тайни служби ще трябва да се примирят. А за останалите е надеждата, че децата и внуците на Държавна сигурност са достатъчно способни и образовани, за да могат с действията си на съответните постове да изкупят поне донякъде вината на предците си.